Не, не от този ад  дето ще се понеса към него в по-късен етап, освен ако някоя от пословичните тухли дето се ръсят от небето не ме набележи за цел утре, а от земния.
Как започна всичко....Кротко си хрупам салата на бюрото и попивам информация от новинарските сайтове, когато до мен се материализира любимият ми началник (любимия в случая е без капчица ирония, тъй като аз съм случила на ръководител - безобразно готин и безмерно интелигентен истерик на средна възраст:) )  и ми заявява, че ме праща на "мисия".  Аз се ухилвам като жаба дето произнася мармалад, защото времето навън е прелест и едно излизане от клетката, по-популярна като офис, извиква у мен неконтролируема радост. Задачката при това е от куриерско естество (това щото се изпокарахме с половината елит на столичните частни разносвачи вчера:), т.е. не изискваща употребата на дори една единствена мозъчна клетка, което пък автоматично ми позволява да се вея из улиците със замечтан поглед докато стигам от точка А до точка В.

Всъщност срива в тази идилия настъпи именно с дотигането на точка В, което се оказа огромна сграда в тежък соц стил, която обаче носеше белезите на една от египетските пирамиди от гледна точка на степен на сложност на ориентиране. Крайната ми цел беше четвъртия етаж на съответното здание и след редица неуспешни опити да издиря средство за достигане до там, без да се правя на спайдър мен и да пълзя по фасадата реших да попитам пазача. Не бях съвсем сигурна, че там има подобна институция, ама на повечето подобни места има, та реших да потърся, щото така или иначе не можех да мръдна от първия етаж. Ако аз трябваше да градя план за позициониране на кабинка за охрана, не знам точно къде щях да я тикна, но съм абсолютно убедена, че щеше да е на място до което Шерлок Холмс достига за максимум половин час, ако разполага само с два жокера.  Лутах се като загубено от майка си агне доста продължително, докато накрая по щастлива случайност погледа ми попадна върху лелеяната заградена площ, ситюирана в осмата чупка, на тредия коридор в дясно. Ура, викам си, даже ми мина през ума да благодаря на боговете като им принеса в жертва някой бройлер, ама ми се стори неуместно, пък и бройлери наоколо хич никак, та си викам айде, после. И добра че го отложих, щото божественото благоволение си остана до там. 

Приближавам се аз до спасителя (пазача) и с най-благоговейния тон на света го питам как да се добера до етаж номер четири. Пазача, с видим осемдесет и пет годишен стаж на тази позиция, се оказа колкото глух, толкова и зъл. След като достигнах до горно до, за да му обясня защо си позволявам да го доближа и след кратък размисъл, вместо да ми даде ценната колкото ядрена глава информация, той изведнъж изврещя "Ама вас кой ви пусна?". Ми викам, то нямаше кой да ме спре, щото нали разбирате, вие сте тук, вратата е там...Няма да пресъздавам изцяло милата ни комуникация, щото сега се опитвам да я забравя наливайки се с бира, но след около 15 мин. размяна на оглушаващи реплики, разбрах, че има асансьор, който е "наляво, надясно, пак надясно, направо и в ляво" . Пак се върнах към идеята за бройлера, тъй като нито веднъж на се загубих докато достигна до асансьора, качих се на четвъртия етаж, предадох ценната пратка и поех пътя обратно, почти помирисвайки свободата. Жената от фирмата обаче ме насочи към друг асансьор, тъй като точно в тоя момент щели да пренасят няква техника и окупирали другия. Никакъв проблем само да изляза. 

Посочва тя един елеватор с крайно съмнителен вид и вика  това е. Може би е редно да уточня, че аз имам неистов страх от асансьори откакто като невръстно хлапе заседнах  в един и оттогава ми е останало силно предубеждение към тоя механизъм. Стълби - йок, имало ма били заключени. Ще ви съдерат кожите от пожарна безопастност, ако ви надушат викам си на акъла, ама не ме топли за дълго тая мисъл. Качвам се в механичното изчадие, натискам едно и потеглям. Асансьора спира, пред носа ми обаче никакъв помен от врата или какъвто и да било начин да се пренеса отвън. Първосигналната ми реакция е да се разкрещя неистово, обаче се усещам, че съм по работа и не е много хубаво да ме изнесат врещяща от асансьора, ако изобщо ме изнесат, де...Викам, спокойно сега, натисни някое копче, току виж тръгне. И за мое най голямо изумление - верно тръгна. Връщам се аз на четвъртия етаж и си викам, ето зор да дойда на тоя етаж и сега ше си остана тука завинаги. Отивам при жената и й обяснявам и, че явно ще трябва да си ме отглеждат, щото от там мърдане няма. Тя изведнъж се разхилва, ама добре де, явно съм й симпатична щом новината за оставането ми завинаги така й действа. Не било това - врата имало, ама била от другата ми страна. Трябваха ми известно време и допълнителни разяснения, за асимилирам тая информация. Та значи, в тая откачена постройка, в асансьора се влиза от една стена, а се изхлузваш от него от противоположната. Качвам се отново, с вид на силно стресиран заек и си мисля, че това е края на краткия ми, но пълноценен живот. Накрая обаче излязох и с невиждан спринт се докопах до изхода на прокълнатото място. В този момент небето се отвори и изля колкото тона вода можеше отгоре ми. 
Боговете да забравят за бройлера!

 

Убийствена случка... как да не заобича човек после тия здания... така както го описваш коридорите на Софийския ми изглеждат като права улица. За асансьора нямам коментар, какъв ли болен гений го е измислил :)

То на теб сигурно не ти е много смешно, ама аз се посмях от сърц...))))

на половината на третата бира и на мен вече ми се струва смешно:))
обаче колоарите на Софийския са конкурентноспособни на всяко здание, май:)) аз първия път и там се затрих безнадеждно:)))

си го пресъздала, браво!
Поздрави...

е, да, понякога лесните неща стават трудно.А за СУ...не е чак толкова объркващо. Аз на втората година вече се оправях почти без проблеми по коридорите :)
Поздрави!

Kakvo mu e na SU-to...probvaj s NDK ili da namerish novia korpus v UNSS...tam purviat etaj v asansiora e 3-ti.... :))))

Ia raziasni, kade e tazi sgrada? :)

i az se smqh ot syrce!Sega ve 4e napylno se razsynih :)))

браво, страхотно чувство за хумор!!!

драго ми е, че съм ви повеселила, щото това по някакъв начин осмисля вчерашните ми страдания:)))

Страхотно си го написала! И аз имам няколко такива случко-стрески :)
Да, иначе наистина има уникално изчадийни сгради и асансьори наоколо...
Хубав ден от мен!

обикалях с приятелите сградите из центъра, за да се возиме по асансьорите. Имаше нечовешки просто. Само ходенето на гарата, да влизаме в разни запуснати вагони ми беше по-интересно.